Кн. 2
от поредицата „Братството на черния кинжал“ от Дж. Р. Уорд
Рейдж, най-силният и най-умелият от братята в битка и в ръкопашен бой, е също
и изключително красив, сексапилен и има най-прекрасното лице, което може да
съществува в света и на вампири, и на хора. И въпреки че привлекателната му
външност му придава по-добронамерено излъчване, Рейдж
крие в себе си звяр. След инцидент бива прокълнат от Скрайб Върджин да носи
чудовището в себе си и всеки път, когато дръзне да излезе извън контрол, звярът
превзема тялото и душата му, заплашвайки да нарани всеки, който го предизвика и
му се изпречи на пътя – включително братята му. Но след над сто години
съжителство с животното Рейдж се е научил как предотврати появата му и да
задоволява нуждите му, докато не среща Мери. Изведнъж този величествен, богоподобен
воин става слаб само пред една жена, един човек.
„Единствено сраженията и сексът можеха да потушат напрежението в
него и той прибягваше към тях така, както болните от диабет към инсулина. За да
остане спокоен, се нуждаеше от постоянни дози и от двете, но дори те невинаги
успяваха да му подействат. А когато изгубеше контрол над себе си, нещата
ставаха отвратителни за всички, включително и за него самия.“
„— Какво е това, по дяволите?
— Рейдж в наистина лошо настроение.“
„Той беше… смъртта. Скрита зад привлекателна външност.“
Мери Лус –
красива, невинна, скромна, обичлива, загубила майка си още в ранна възраст, а
сега принудена отново да се изправи лице в лице с левкемията. Още в началото на книгата беше представена
като доста пленителна и харесвана, но и държанието и винаги беше леко
дистанцирано, през цялото време беше много директна и не увърташе –
ако искаше да каже нещо – казваше го; ако мислеше нещо – правеше го, но това,
което до края обожавах в образа и беше смелостта. За окончателно време тя се
адаптира към начина на живот, към болестта, към Рейдж, към тайната му, а
постъпката и към края беше… най-милото и искрено нещо, което съм чела в скоро
време.
„— Няма да се влюбя в теб — каза. — Не мога да си го позволя. Няма.
— Всичко е наред. Моята любов е достатъчна и за двама ни.“
„— Никой няма да я докосва, освен ако не иска да си има работа с
мен. Включително и ти.“
„О, Господи! Той се обвързваше с нея. Наистина се обвързваше. Беше
чувал, че при мъжете понякога става така. Бързо. Силно и емоционално. Нищо,
свързано с разума и логиката.“
Хареса ми
съчетанието на подобните характери на двамата – Мери беше силна, смела и казваше това,
което мисли, а Рейдж – бълваше всичко, което се въртеше в главата му и нямаше
абсолютно никакъв филтър. Тя винаги беше там, когато той имаше нужда и
обратното, той винаги стоеше до леглото и, докато положението и се влошаваше.
В книгата продължаваме да виждаме останалите братя, които са неизменна част. Хареса ми и, че
Джон беше включен още от началото – докато е човек, защото знам, че ще има
по-нататък и книга за него и е доста интересно да чета какъв е животът и
мисленето му сега, преди преобразяването.
Продължаваше над тях и да виси
проблема с лесърите – безпощадните убийци, които влошаваха положението
и вече към края на книгата бях си изградила навика да ги мразя толкова, колкото
и Братството ги мразеше. И за последно – най-развълнувана бях, когато започнах
да чета за Зейдист и Бела. Имах чувството, че
тези двамата ще са ми любимци и направо се въргалях от радост, когато дойде
моментът на запознанството им.
„Всичко в нея беше прекалено… Тя изглеждаше неестествена, по-ярка
от другите. По-великолепна.“
-
За Бела.
За всеки от
братята, които не са главни герои в книгата, се казва по нещо, но щом дойде
момента да четеш книга за определен брат се разгръща изцяло нов свят. Като например при Рейдж, който не беше главен
в първата книга – във
втората влязохме в детайли и попълнихме огромните празни дупки. Очаквам и за другите братя да
науча повече от съответните книги, понеже колкото по-навътре затъвам в
поредицата толкова повече откривам, че са обгърнати в
мистерия и нямам търпение да разбера още.Ревю към Тъмна любов, книга 1 - тук.
Коментари
Публикуване на коментар