Тъмна любов от Дж. Р. Уорд

Кн. 1 от поредицата „Братството на черния кинжал“ от Дж. Р. Уорд

Извинявам се предварително, че това ревю ще е по-дълго. Причината е, че в първата книга са описани доста неща и са представени повечето герои, за които ще се отнасят следващите книги от поредицата. Реших да включа по едно изречение за всеки от по-важните, като се опитам да се фокусирам главно върху двойката от първата книга.

Рот (Wrath) – гняв, е воин от Братството на черния кинжал, елитно общество от 6 души, които защитават населението на вампирите от създания, които заплашват животите им и имат за цел да ги изтребят (лесъри). Рот е главнокомандващият, а останалите членове са:
Тормент, Top (Tohrment) — страдание
Рейдж (Rhage) — ярост
Зейдист, Зи (Zhadist) — садист
Вишъс, Ви (Vishous) — порочен
Фюри (Phury) — мощ.

„Господи, дори знаеше имената им. Рейдж. Фюри. И онзи ужасен тип, Зейдист.
Да, никакви имена като Том, Дик и Хари за вампирите.
Така де, може ли да си представи човек, че един сеещ смърт кръвопиец ще се казва Хауърд или например Юджин?
О, не, Уоли, не хапи…“

„Гледката на тези мъже с вид на закоравели престъпници, седнали на маса със сребърни прибори и порцеланови съдове, беше достатъчно нелепа. Но слисаните им физиономии бяха направо абсурд.“

Първата книга описва историята на Рот. През повечето време той е гневен, импулсивен, отчужден, студен с околните и живеещ с единствената цел унищожаване на лесърите. Не се вълнува от почти нищо и честно казано смъртта не е нещо, което го притеснява или, от което се бои. Докато Дариъс, негов приятел, не му съобщава, че има дъщеря, за която може и да не успее да се погрижи и иска Рот да поеме отговорност за нея, и да и помогне да премине през преобразяването.

„Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата.“


Елизабет ‘Бет‘ Рандъл е младо 25-годишно момиче живеещо в Колдуел, Ню Йорк, със скучен живот, скучна работа, а социалния и любовния и живот са практически несъществуващи. Бет просто желае да се случи някакво приключение в живота и и го получава, когато Рот нахлува в живота и (буквално – нахлува в апартамента и) и и обяснява, че е  изпратен по желание на баща и да се погрижи за нея, помагайки и да премине преобразяването.


„Боже мой, той беше истински гигант. Апартаментът й действително беше малък, но на фона на фигурата му беше като кутия за обувки. С черните си кожени дрехи изглеждаше още по-грамаден. Беше висок към два метра и сигурно тежеше 130 килограма.
Я почакай.
Какво прави тя, взима му мярка за костюм? Да бяга, трябваше да бяга.“

„— Бързо ли ще ме убиеш? — смънка тя. — Или бавно?
— Няма да те убия. Ще те защитя.“

Сега е момента да кажа, че обожавам факта, че не съществува любовен триъгълник в книгата. Принципно нямам нищо против триъгълниците, харесвам ги и даже очаквах и този път да видя такъв, но след като приключих книгата си отдъхнах.

„— Не ми вярвай. Не ме понасяй. Изобщо не ме интересува. Но никога не ме лъжи.“

„Добре дошъл в прекрасния свят на ревността, помисли си той. За да влезеш в него, плащаш с непоносимо главоболие, почти неустоимо желание да извършиш убийство и комплекс за малоценност.“

„Беше здрав и силен. Огромен и страшен, както винаги. Арогантен. Нежен. Невъзможен и неустоим.“


Третия човек – да, правилно чухте, не е вампир, а човек – в книгата е Бъч или Брандън О‘Нийл, ченгето, което се чувства не на място сред колегите си.
В началото ни беше представен като самотен, дистанциран, погълнат от тъмнина, но добър приятел, който ще направи всичко да защити Бет, но към края на книгата виждаме, че ще има още към историята му. Мисля, че четвъртата книга е за него.

Много ми хареса как се развиха отношенията между Рот и Бет, не беше прибързано, нито пък действието се развиваше прекалено бавно. Не беше претупано нито една ситуация, а честите смени на разказвачите държаха нещата в напрежение и ни представяха гледните точки освен на главната двойка, на някои от братството, ченгето, Хосе – приятел на Бет и Бъч, а също и господин Х. – главен лесър, убиец на вампири, който ръководи преследването на членовете на Братството и на всички други вампири в Колдуел.

Направи ми впечатление и колко интересно беше изразен образа на лесърите – с коси с бледо пепеляв, брашнен цвят, тенът на кожата им също избледнял до бяло, очи - също загубили пигментацията си, празни и прозрачни, като стъкло. Да не говорим, че нямат сърца. Подобни създания звучат ужасяващо.

Очевидно е, че има още доста неща, които авторката запази и не станаха ясни в първата книга, но тъй като тя ми задържа вниманието, а начина на писане ми хареса толкова , че на момента продължих с втората книга и се надявам да разбера повече за задкулисната игра на Омега (и дори Скрайб Върджин – мистичната сила, която дала живот на вампирите) и какво ще се случи от тук нататък.


Разбира се, там където 6 момчета живеят заедно, дори и да са смели воини, те пак си остават идиоти и постоянните хапливи реплики и закачки ми бяха супер забавни.

„— Мафията? Ние не сме мафиоти, Бет.
— Значи сте просто убийци на свободна практика и наркодилъри?“

Много ми харесаха необичайните традиции и ритуали, а също и, че мъжките герои са тези, които имат нужда от утеха на моменти и те са тези, над които тегне нещо мрачно, някаква тайна или травма. Женските герои са тези, които са силни, подкрепящи и без излишна драма около тях. Огромно впечатление ми направи и образа на Бет - тя се отнасяше с момчетата от Братството, сякаш те са дар, цени ги и ги обича почти толкова, колкото Рот. Особено любящия иконом Фриц, който прегърна още на първата им среща.

„— Извинете — намеси се Рейдж. — Всички ли тук са влюбени в нея?“

Ревю към Вечна любов, книга 2 - тук.
Ревю към Пробудена любов, книга 3 - тук.
Ревю към Споделена любов, книга 4 - тук.
Ревю към Освободена любов, книга 5 - тук.

Коментари